Те бяха на път да допуснат последното си прегрешение. Толкова пъти бяха грешили пред света и пред себе си. Заедно. Бяха влюбени... Толкова пъти преоткриваха себе си. Плътската наслада не би могла да се сравни с това. Усещането на движенията,ритъмът,сърцебиенето. Обичаха ... И ето, дойде най - грешният момент от всички до сега. Последният танц ! Той бе тих и споделен. Последното усещане на раменете му, последното вдишване от парфюма й. Да, те наистина бяха влюбени ... В МУЗИКАТА !

Светлината е безумно ярка. Вглждам се в хоризонта и всичко се случва. Съществува ли наистина? Най - красивата гледка. Очите ми, чувствам ги странни, мокри са. Изведнъж от тях започват да се стичат бавно солени капки. Колкото повече гледам, толкова повече това чувство ме обзема. Никоя картина, никоя представа не е така безупречна. Топлината, ароматът на въздуха, музиката в ушите ми на куп създават перфектния Рай. Не искам нищо друго, освен да дишам.
Как бях стигнала до тук? Не ми пречеше да не знам, защото все още съм тук, но песимизмът ми надделя и се зачудих дали ще мога да дойда отново.Започнах да разсъждавам, ежедневието ми беше накъсано.
Ставам,моето легло, одеалото е на земята, всички вече са излезли, облачен ден, четката ми за зъби, обувките. О, забравих си ключовете. До тях забелязах 4те си пръстена. Никога не слагах всички едновременно, силите им всякаш се отблъскват взаимно, но нямах време и грабнах всички.
Отново, асансъор,алея, градски транспорт.

Ледената кралица

Сияйно, утрото се буди.Слънцето се взира в очите ми. Опитва се да проследи следите по моето лице, но те отдавна са изсъхнали. Позволявам само на Луната да види сълзите ми. Когато тя изгрее и остана сама в мрака, ги пускам на свобода - всичките си емоции. Те напират в мен и се стичат бавно. Образуват ручеи, които изчезват като изгоряла свещ.Понякога една след друга, друг път се надпреварват.Тъга,любов,нежност,щастие,болка,страст.Имам само няколко часа. Когато Слънцето отново изгрее и мога да видя следите по възглавницата,трябва да заключа всичко. Мислят ме за кубче лед. Обикалям като безмълвна сянка.След свои се чувствам като в снежна пустиня.Замръзвам от ужъс при поредните мили думи,знаейки че са измислени. Прекарвам часовете си, мислейки за една недостижима мечта. Аз съм в красивите залези и диамантения блясък на снега. Ето така живее една ледена кралица. Вярвайки, че всеки нов ден носи със себе си нова надежда, която рядко се оправдава.

 СИПА - безчувственост към болка. Един на 100 000 души може да има моя късмет. Това са неща, които чувам ежедневно от специалистите.Откриха, че имам СИПА когато бях на 9. При поредното падане, родителите ми ме заведоха в спешното. Там бях известна. Главната сестра ме посрещна с думите - " За 4ти път тази седмица ? " Последва тревожен поглед, който тя прекри с усмивка. От този момент вече не бях обикновена.Сега съм на 17 и съм обявена за съвременно чудо. Наистина трябва да отдам заслуженото на болестта. Благодарение на нея посетих Германия, Франция и Америка, или поне болниците им. Хората с които се срещам ме смятат за късметлийка. Жадуват да са на моето място. Ден без дискомфорт, без никакво неприятно чувство. Мислят, че е забавно ...Изчела съм много книги за термина "болка". Знам всички видове болка, знам всичко за нея. Но само на теория. Не мога да си представя какво е да се ободеш с игла и да потръпнеш. Преди няколко дни поставиха задача на класа ми.Трябваше да напишем за какво мечтаем. Всички бяха започнали творенията си с думите - " На първо място е здравето". След това се разклоняваха на многобройни желания,които включваха коли,къщи,кариери, свят без войни и зло, полет с балон и дори нашествие на извънземни. Едно от най- дългите есета беше два листа. Моето беше един ред. Без задълбаване в темата. Наистина най - съкровената ми мечта. "Просто да почувствам болка !"

вдъхновение

...бъди там, на небосклона лунен,
когато идвам да се взирам в очите ти.
И все така на тишината роб бъди,
слушайки ударите на гърдите си.
Все същите са, щом те приближавам,
заслушай се в теб да ме откриеш.
Не вярвай, че ме притежаваш,
аз съм само сън, във който ти се криеш.

Кристално сърце

   Вървях сама и чувах стъпките си . Огледах се около себе си, но всичко беше бяло - сякаш заледено... Дори часовникът не отброяваше псоледните ми секунди. Спрях пред изхода и погледнах назад. Видях всичките си спомени. Някога бяха цветни, а сега избледняваха с всяка моя крачка. Спомних си как бяхме играли тук толкова много пъти. Знаех, че всичко е заслужено. Не нараняваш хората безнаказано. Сред откъснатите картини от миналото ми, видях и друго. От Него нямаше и спомен, но кристалното му сърце беше още там, счупено на хиляди части.Усещах го навсякъде около мен. В момента, в който той ми го подари, всякаш целия свят го видя и когато то се счупи всички ме обвиниха. За какво бях виновна ? Кое момиче не иска някой да й се довери толкова, че да даде сърцето си. Аз бях опиянена от светлината която отразяваше. Исках да го подържа .., а го изпуснах. *** Тогава бяхме деца.Отдавна всичко е забравено. Той не ми говореше дълго след случилото се, но все пак това беше просто една играчка под формата на кристално сърце.

 Знаеш ли какво ми каза един човек? Това бяха думи, които не забравих и които все още парят в съзнанието ми, когато си спомня за тях... "- Когато човек умре,душата му се отправя нагоре до където стигат само мечтите. Оттам тя вижда всичко. Може да забележи дори тъгата. Сякаш светът е покрит с мъгла. Но не е от тези бледи, едва забележими розови пелени. Напротив, тази е тъмна и пропита от злоба и безразличие. В този момент тя се пита - струва ли си да живееш в такъв свят? Нима можеш да промениш нещо ...? "Спомням си много ясно погледа му, когато го прекъснах.Лазурните му очи се отместиха от мен, сякаш го бях убидила. Думите му ме изумиха. Замислих се , как се будя всяка сутрин и мириса на въздуха е най - прекрасното нещо. Как когато съм щастлива изтръпвам и дори само заради това усещане, всичко си струва. И знаеш ли какво ми отговори той ? - нищо!

началото на едно ново начало.