Ще се върнеш във ада, при рая.

А до тогава искам с този червен автобус
да измина отново всичките 2315 киломентра.
Точно това искам.
След пътуването да ти спра пред вратата.
Да влезна и завия на дясно.
Да легна на пода до тебе.
Да не знаеш дори, че ме има.
Да те чуя само как дишаш.

Сега и аз ще си легна спокойна.

Посветено!

Това е нашата паралелна вселена.
Стоим, а желанието винаги е било по-силно от осъществяването му.
На два сантиметра  и половина един от друг.
Дишаме един и същи въздух.
Не, той не гледа.
Той пие чертите на лицето ми с очите си.
Онези, зелено- сините, писани в паспорта сиви.
Прозрачните, пред които и аз стоя прозрачна и вижда ми се всеки недостатък.
Преливам.
Вземи сълзите ми, кажи ми , че са сладки, не солени.
Не бързай, пий ги бавно, с чувство.
Това чувство на ситост, което те е карало да се връщаш толкова пъти.
И само се надявам да съм убила в теб съмненията и колебанията, дори желанията за тези, другите, които не са мен.
Премини границата.
Разрешено е.
Граници всъщност не съществуват.
Целуни ме.